За семейните кризи

Всяко семейство – от най-проблемните до най-щастливите – иска или не преминава през определени стадии и кризи. Този жизнен цикъл може вече да сте го срещали по дебелите книжки. Но, за да не изневерим на националната си уникалност, при българското семейство е малко по-различно.

Как започва на запад: детето навършва 18 години и е „изритано” да се оправя само. А при нас – жертвоготовните мама и татко дундуркат детето до….Чувала ли сте „И на 50 да станеш, пак си ми дете!”? Лошо няма, но автономността силно се ограничава. И дори да има семейства, в които порасналото дете да живее отделно, сам не е равно на самостоятелен. Липсата на този етап от развитието е предпоставка за доста проблеми по-късно. Младият човек не може да провери, не може да тества в реалността вярванията и убежденията на родителите си – не може на практика да провери правилата на живот, стандарти и норми на своите родители и да изгради свои. У нас човек, който се изгражда сам е рядко явление. В резултат младият човек трудно поема отговорности за собствения си живот.

Вторият етап е периода на ухажване и създаване на семейство. У нас това е трудна, почти непосилна задача, защото трябва да изградиш собственото си семейство в рамките на две големи – родителските. Тук става въпрос както за физическа /отделно жилище, например/, така и за емоционална самостоятелност. Важните неща се договарят не само между съпрузите, но и с майки, бащи и т.н. Всъщност най-често у нас не се договарят нещата, а се действа по подразбиране. Колкото е да си мислим, че сме надживели патриархалния модел на семейство дълбоко в нас той е определящ – съпругата става дъщеря, родителите на мъжа се назовават майко и татко. Т.е. младите съпрузи не са съпрузи, а брат и сестра. И ако погледнем под друг ъгъл – младите винаги си остават деца. А децата са зависими от родителите. Българското семейство е „чудесен” генератор на зависимост. Но не всяко младо семейство е готово на такъв сценарий. Проблемите започват когато единият приема, а другият – не. Не случайно има толкова вицове за конфликти между свекърва и невеста и зет и тъща.

И в цялата тази усложнена ситуация младите, вече семейни хора, имат да решават много задачи:

  • Установяване на граници на семейството и граници на общуването с приятели и роднини
  • Разрешаване на конфликтите между лични и семейни потребности
  • Установяване на оптимален баланс между близост/отдалеченост
  • Разрешаване на проблемите на семейната йерархия и отговорности
  • Постигане на сексуална хармония
  • Решаване на проблемите с жилището и придобиване на имущество

Поредната криза е свързана с преминаването в следващия етап – семейство с дете. През първата година щастливото събитие налага всичко да се променя: хранене, спане, секс, помощници на майката, свободно време, ритъм на живот и т.н. таткото се оказва някъде между фикуса и прозореца. През първите години детето наистина се нуждае от по-близък контакт с майката – и физически и емоционално. Рискът е този период да не продължи прекалено дълго. Между 3-тата и 5-тата година на детето татковците имат една изключително важна задача. Да ухажват майката, толкова.успешно, колкото в периода на „влюбените гълъбчета”. Ако това не се случи има риска семейството да започне да функционира по модела „Третия (бащата) е излишен”. Или родителите да пренебрегнат съпружеските си взаимоотношения и да действат само от позицията си на родители.

Детето пораства, тръгва на училище И тук следва един много интересен стадий – съвпадане на кризи. Детето е в пубертета, а мама и татко обикновено в криза на средната възраст. Случващото ще оставим на вашата фантазия.

Идва времето детето да си „вземе хляба в ръцете”. Този стадий е известен под името „празно гнездо”. Децата ги няма – какво ще правим, за какво ще си говорим? Тук хората са изправени пред следните задачи:

  • Преосмисляне на съпружеските взаимоотношения
  • Преразглеждане на задълженията и времето
  • Адаптация към излизането в пенсия

В България този стадий в чиста форма не съществува. В обществото не съществува модела на самостоятелен живот на възрастните. Недостойно е да се изпратят в дом или болница на лечение, по-ценно е да се помага в къщи. С остаряването възрастните стават все по-безпомощни и зависими от средното поколение. Често пъти заемат позицията на малкото дете. Сблъскват с раздразнение, а не с любов. Заради страха от самота се задействат механизмите на емоционалната манипулация от типа: „Живота си дадох за теб, а сега ти трябва да ми се отблагодариш.”. Тук се захранват вините и самообвиненията.

Разбира се, всяко семейство преминава през тези стадии и кризи, но при всяко те изглеждат много различно. Всяко семейство е уникално и има свой път.

Живеейки в тези семейства, такива каквито са, трудно можем да видим подводните камъни на семейния живот. Да се борим с установените модели е сложна задача. А да се стараем да заобиколим кризите е безсмислено. Кризите са необходими, защото носят заряда на промяната.

Автори: Анета Жечева и Антоанета Христова