За самооценката и оценките

Интересът на детето към своето собствено „Аз” – към своите особености, възможности, способности – се проявява различно във всяка възраст. „Аз сам!” – казва тригодишното дете. И това означава, че то вече е отделило себе си от обкръжаващия го свят, отграничило се е от другите хора. За нас, възрастните, това разграничение е очевидно, но то съвсем не е ясно на човек по рождение. За детето това е съществена крачка в развитието.

„Кой съм аз?”, „Какъв съм аз?”, „Какво мога” – се пита тинейджъра, и това вече е съвсем друга форма и друго ниво на развитие на самосъзнанието.

И така, какво представлява самооценката? Това е оценката на човека (и на детето) за самия себе си: за своите качества, възможности, способности, особеностите на своята дейност. Има два съществени фактора за формирането на самооценката:

  • Рационален – отразяващ знанието за самия себе си
  • Емоционален – отразяващ как се възприема и оценява това знание. Тук диапазона може да бъде много широк – от вяра в собствената идеалност до безогледна самокритичност.

При децата и двата фактора са под силното влияние на оценките, които дават възрастните за детето.

Нека по-подробно да разгледаме периода от 6 до 10 години. Тогава се развива чувството за трудолюбие, способността да се изявяваш в процеса на работата. Опасността в този етап е, че ако детето няма умения да изпълни определен вид дейност (или това е оценката на значимите възрастните) или не намери своето място в детската група при извършване на съвместни задачи и игри може да се появи чувство за неадекватност. Детето може да се усъмни в своята способност да извършва каквато и да е трудова дейност. Началните училищни години съществено влияят на представата на човека за себе си като за компетентен, творчески и способен да се работи.

Върху формирането на самооценката на децата от първи клас съществено влияе оценката на учителя – тя се приема с почти сляпо доверие. Правилото е, че добрите ученици са с висока, дори завишена самооценка, а изоставащите – с ниска и занижена. Децата, обаче, често пъти не се примиряват лесно с ниските оценки за своята работа и качества на личността. Възникват конфликтни ситуации, които още повече засилват емоционалното напрежение в децата. Постепенно започва да се развива неувереност в собствените сили, повишена тревожност, плахост, чувство, че не са на мястото си сред своите съученици, предпазливост и подозрителност към възрастните. И може би е важно за детето не да има „супер” педагог за начален учител, а такъв който ще го хвали и отбелязва всяко едно негово постижение.

И недооценката и преувеличаването на собствените сили и възможности е далеч не безобидно явление. Определянето като „слаб” или „силен” ученик постепенно поставя отпечатък върху всички страни от живота на детето. За централни роли в живота на класа претендират отличниците, а за слабите ученици остава ролята на изпълнителите. „Звездите” на класа обикновено са тези деца, които получават похвали и шестици от учителите. Доста по-късно, през пубертета може да се промени вече заетата позиция в детската група.

Как можем да помогнем на децата да формират адекватна самооценка?

  • Да намерим област на „компетентност” на детето. Това е изключително важно за децата, които изпитват трудности в училище. Неспособни деца по принцип няма. Важно е да се открие тяхната силна страна: едни добре рисуват, други майсторят разни неща, трети се грижат за домашните животни и т.н. Родителите могат да съдействат за това, детето им да покаже пред приятелчетата си от своята най-силна страна.
  • Да развиваме способностите на детето да анализира своята работа, като даваме примери и модели как става това. Анализирането е проблем, както за децата с ниска, така и при тези със завишена самооценка. При едно психологическо изследване било предложено на децата сами да оценят работата си. Едно от момиченцата, което било слаба ученичка, си поставила двойка, като в същото време учителката е оценила работа на три. Когато я попитали, защо се е оценила така момичето отговорило: „Не знам къде съм сбъркала, но знам, че съм направила грешка. Затова и си сложих двойка.”. Това е доста типично. Децата не могат да видят грешките си и да анализират работата си. Но те предварително са ориентирани към неуспех и затова си поставят ниска оценка. Доста често децата се оправдават с външни причини: „лош почерк”, „неудобна химикалка”, „нещо ми пречи”. А друг път копират спасителни щампи, заимствани от оценките на възрастните: „имам лоша памет”, „всички казват, че нямам математически способности” и т.н.
  • При децата със завишена самооценка е точно обратното – често те обосновават своя успех с вътрешни причини: те „много са работили”, „доста са се постарали”, „учили са допълнително”. И тук има неумение да се анализира собствената работа.
  • Покажете им, че ги цените и обичате. Всеки родител може да намери своя начин да изрази обичта си. Понякога е достатъчно да има само „Нашите10 мин.”, в които родителят изцяло да се посвети на детето.
  • Да ги хвалим и поощряваме

5 прости правила как да хвалим детето:

  • Бъдете умерени в похвалите. Ако рядко го хвалите много е вероятно до да започне да мисли за себе си негативно и трудно да разграничава добро от лошо. От друга страна, ако се хвали прекалено често, детето развива „зависимост” от похвалите, едно непрекъснато очакване и му е необходимо винаги да усеща вниманието на другите за да се чувства адекватно. А всичко това пречи на развиването на собствените умения да се оценяваш. Разумната похвала върви ръка за ръка с разумните очаквания, на които детето може да отговори.
  • Хвалете за нещо конкретно, а не „въобще”. „Харесва ми колко внимателно си наредила дрехите си в гардероба”, а не „Добро момиче”. Правилото е: коментираме постъпка, а не личността.
  • Хвалете усилията, а не резултата. Така има много по-голяма вероятност детето да повтори усилията си и този път да се получи по-добре. „Благодаря ти, че толкова се постара да забършеш масата”. Няколко трохи са останали, но не споменавайте за тях. Обърнете внимание, че ако бяхте продължили с „но…” целият позитивен момент щеше да се загуби. Можете обаче, след като похвалите детето за усилията да направите малка пауза и да добавите: „Трохите доста трудно се събират, затова хайде да опитаме заедно.”
  • Избягвайте използването в похвалите на превъзходна степен, като „най-умния”, „най-красивата”, „най-добро дете” и т.н. Вместо да изпишем вежди … Детето, на което непрекъснато говорят с „най-”, често приема, че родителите постоянно очакват от него да бъде „най-”. А съгласете се, че това е непосилна задача.
  • Хвалете с думи, които детето разбира: „забавен”, „помощник”, „добър”.

И няколко думи за остойностяването на оценките в пари. Може би някои учители и психолози ще протестират, но според мен това не е чак толкова лошо. Така задаваме модела на възрастните: „Полагаш усилия – получаваш пари.” А по отношение на това, че така се възпитават бележкари и зубрачи, моля за извинение, но по какви критерии се поставят високи оценки (механично повторение или с разбиране), е решение на учителите. Нека не критикуваме децата за чужди решения. Проблемите според мен са другаде:

Първо: как родителят да определи с каква сума да започне в първи клас, така че в единадесети да не му се налага да обира банка или най-малкото да потъне в дългове.

Второ: как да се избегне клопката детето да приравни парите с любовта и признанието. Защото логиката е проста – „Аз искам мама и татко да ме обичат и зачитат – уча и получавам добри оценки – те ми дават пари – значи ме обичат!”

Разбира се, можем още доста да направим за самооценката на детето си. Но нека да започнем с тези неща.

Автор: Анета Жечева