Тези страшни, странни приказки или приказни страхотии

„Той щял да го гръмне, но …. Рязнал корема веднъж …рязнал още два пъти … Той се строполил на земята и веднага умрял. Едва тогава се зарадвали тримата приятели.”

Не, това не са последните кадри от поредния американски екшън, а края на популярна детска приказка. Финалите на „Червената шапчица” и „Вълкът и седемте козлета” са доста садистично страховити. А края на американската версия на „Трите прасенца” е направо зловещ – злият вълк изяжда две от прасенцата, а в последствие сам се отправя при праотците като пада през комина в тенджерата и се сварява жив. В много от нашите любими и познати от детството приказки има доста странни и страшни неща. И не само финалът. Нека да си припомним:

  • В една от версиите на „Пепеляшка” мащехата отрязва на едната си дъщеря палеца, а на другата – петата, за да им стане пантофката
  • Главния герой от „Шехерезада” е сериен убиец на жени, пред когото Синята брада изглежда като притеснен първокласник
  • При Аладин всеки мами всеки, чичото е враг, а принцесата практически напуска любимия (въпреки, че по едно време размисля)
  • Снежната кралица е похитителка на деца с извратени наклонности
  • А какво да кажем за Червената шапчица? Безотговорна майка изпраща малката си дъщеря в гората, където бродят разни опасни животни. А болната баба защо живее отделно? И защо въпреки строгите предупреждения Червената шапчица се подлъгва по предложението на Вълка? А ако продължим с филмовите сравнения не е ли това същото, което се повтаря във всеки втори трилър – наоколо скита сериен убиец, а главната героиня устремно се втурва посреднощ в пуста къща накрая на града?

Можете да се отнесете скептично към подобни интерпретации, но все пак в тези приказки има доста странни неща. В немалко приказки главния герой се щура по какви ли не опасни места, заиграва се с взривоопасни вълшебни предмети, дърпа вещици за „опашката” , скита се на абсолютно неподходящи места и какво ли още не. И си получава заслуженото за това – или го превръщат в гъска, или го пращат в плен в дън гори тилилейски, или става храна на някое вдъхващо респект същество. Но…като правило историята завършва с хепи енд.

А нашите невинни 3-4 годишни слънчица искат отново и отново, 20 дори 50 пъти, да им четем тези приказки. Нормално ли е това или отглеждаме бъдещ социопат? Всъщност децата искат толкова повторения, за да се убедят, че живота е стабилен и предсказуем. Детето знае как ще завърши приказката и му се иска още един път да се увери, че всичко си е на мястото и краят е такъв, какъвто беше и вчера, и преди 5 дни. Понякога на майките им омръзва да повтарят едно и също и променят финала. И малчуганът се вдига на бунт: не беше така! Уважете тази негова потребност да се увери, че в живота всичко си е на мястото.

Ние интуитивно разбираме, че приказката е нужна на децата ни като въздуха. За развлечение, за полет на фантазия и за развитие на речта. И за още нещо – приказката е също така и програма за действие, модел, който може да се приложи в живота, начин на реагиране в различни жизнени ситуации. Е, вярно е, че понякога децата си „взимат” не най-желаната от майките и безопасна за своето бъдеще информация. И порасналата дъщеря си избира за мъж „чудовище” и цял живот се опитва да направи от него „принц”.

И въпреки това – трябва ли да им четем тези страховити приказки?

Всъщност тези страшни истории учат децата на много важни неща!

Помагат на децата да се СПРАВЯТ СЪС СТРАХОВЕТЕ СИ.

Преживявайки многократно тревожната ситуация в приказката, децата се освобождават от собственото си напрежение. Страшните истории дават възможност на малчуганите да се убедят в собствената си способност да се страхуват и да се справят със страховете си и дори да използват хумор (ключовата реплика на злата царица: „Огледалце, огледалце на стената …” по-скоро предизвиква усмивка, а не страх). Пораствайки и сблъсквайки се с реални страшни ситуации детето в известна степен вече ще има готовност да ги преодолява.

Въвеждат основни МОРАЛНИ ПРИНЦИПИ и МОДЕЛИ НА ПОВЕДЕНИЕ

Психолозите отдавна спорят на тази тема, но през последните години се обединиха около мнението, че страшните приказки позволяват на децата да правят разлика между добро и зло, учат се на доброта (колкото и парадоксално на пръв поглед да звучи това), стават състрадателни и съпричастни към чуждите беди. На човек са нужни години, за да може „на живо” да види целия спектър от човешки емоции, а приказката му помага да ги опознае още през първите години. Така детето започва нещичко да поразбира от човешките отношения, кое е правилно и кое – не, какво е благородство и подлост … Научавайки как действа героят от приказката, малчуганът получава и програма за действие: как да реагира, когато го обидят, когато някой моли за помощ или когато ти е нужна на самия теб, когато се изправиш пред препятствия и т.н.

„Кани” РЕАЛНОСТТА в детския свят

Съгласете се, че далеч не всичко в нашия свят е приказно, красиво и справедливо. Благодарение на отрицателните герои и страшните моменти детето започва да разбира и приема несъвършенствата на света и се разделя с някои фантазни представи.

Разбира се, колкото и полезни да са „страшните” приказки не е добре да насилваме детето да ги слуша, ако то не иска. Но и да го предпазваме от всичко, което според нас може да наруши спокойствието му – също не е добре.

В един момент вашата дъщеричка и синче ще започнат да ви задава трудни въпроси за приказките. Например: „Не може ли вълшебната кръстница да направи сестрите на Пепеляшка добри?” или „Защо, когато се убожда Спящата красавица не я водят на лекар?”. Това означава, че времето на книжките с приказки отминава и идва ред на детските енциклопедии. И на още по-трудните детски въпроси.

Автор: Анета Жечева