Обичам (повече) едното си дете

Едва ли има родител, който (ако достатъчно честен пред себе си) да не е попадал в ситуация, в която просто да му писне от детето. Или много да му се ядоса. Или да му стане скучно да си играе с него. Тук няма да говорим за такива временни явления. Няма да се спрем и на ситуации, в които ПОВЕЧЕ е ключовата дума т.е. и двете деца се обичат, но …едното повече. Ще поговорим за отношения, в които ПОВЕЧЕ липсва и остава само – „обичам едното си дете”.

Да започнем с това, че е по-скоро правило, родителят да има слабост към едно от децата си. Независимо дали си дава сметка за това и независимо от старанията му. Няма известен начин точно до грам да се измери любовта и да се разпредели по равно между двете (или повече) деца. Проблемът е, че има наложено разбиране в обществото, че родителят ТРЯБВА да обича и двете. По равно. А такива „трябва” не са от полза за никого. Само родителят ще се измъчва, ще се чувства виновен, че не отговаря на представите за „добър родител”.

Защо се случва така, че обич получава само едното дете?

Може да има различни обяснения. Влияят промените в ситуацията, взаимоотношенията между родителите, семейната история и ценности, отношението на родителя към самия себе си.

Как може да повлияе ситуацията

У нас все още голяма роля във възпитанието и отглеждането на детето играят бабите и дядовците. Често пъти те дори живеят в един дом с младото семейство, а и се чувстват задължени да помагат на младите (със скритото желание да ги контролират). И това е разбираемо: младите майки си имат доста грижи, опита им е малко, а и стреса е сериозен. Затова бабите обграждат внука с такова внимание, че понякога е трудно да се разбере коя е майката.

При второто дете ситуацията може да е съвършено различна. И бабата вече е поостаряла и мама е станала по-уверена, натрупала е опит и често пъти за първи път психологически става реална майка. Всъщност, това често пъти и задълбочава нормалната детска ревност и предизвиква чувство на вина у майката, заради това, че се отнася по различен начин към двете деца. И на този фон се правят много грешки (на по-голямото дете се позволява неразумно много или обратното, намират се оправдания, за различното отношение към него – „по-големите трябва да са по-отговорни!”).

Как може да повлияе семейната история

Езикът ни издава какво мислим. В доста семейства могат да се чуят изразите: „Друго си е момиче, за да ме гледа..”, „Искам момиче да си го кипря!”, „Само….”правят” момчета!”, „Момче да е, за да не ми се загуби името (да продължи рода)” и т.н. и т.н. Всички тези примери отразяват ценностите в семейството и в голяма степен какво ще е отношението и чувствата към детето.

Срещат се случаи (особено в по-патриархалните семейства), в които раждането на син се приема като по-голям подарък и той става кумир на семейството, като в същото време отношението към дъщерите е по-хладно. Причина може да бъде разбирането, че мъжката рожба традиционно се възприема като продължител на рода, опора, защитник. Но може да има и много други причини. Например, че няколко поколения назад някой е загубил син и от тогава раждането на момче се възприема от семейството като празник.

Как влияе отношението на родителя към другия и към себе си

Всяко силно чувство – и любовта и не-любовта, има своя история, тръгваща по правило от детството. Родителите не обичат своите деца най-често тогава, когато самите те не са били обичани от своите родители. Или не са усещали тази любов. Случва се след конфликт или развод майката да намрази детето от „онзи” мъж.. Не-любовта може да бъде свързана и с депресията на майката – тя просто няма какво да даде на детето си, защото се чувства опустошена.

Има семейства, в които едното дете прилича на единия, а другото – на другия родител (външност, характер, способности). Отношението към тези деца може силно да зависи от самооценката на родителя. Ако самооценката е висока, то той ще се отнася добре към своето умалено копие. Но ако е ниска, то може да съчувства на детето или да го отхвърля, като че ли нежелаейки да се вижда в огледалото. Ако съпрузите се харесват, то те ще обичат тези черти и в децата (или обратоно – ще обвиняват детето, че прилича на другия.

Ако имате деца от различни полове, обърнете внимание на това, не е ли едното явен „любимец”, на когото е позволено всичко, защото изпълнява скритите или явни мечти, амбиции и желания на родителите. „Сина завърши Сорбоната” – разбирай „Аз съм супер родител!”. Или обратното – няма ли нещастна Пепеляшка, която е толкова грозна „като че ли не е наше дете”? И Пепеляшката покорно трябва да изчака да порасне, за да се освободи от вашите предразсъдъци? От психологическа гледна точка и отхвърлените и любимците са травмирани. Първите защото са разглезени и лошо подготвени за реалния, и най-важното, за самостоятелния живот. Вторите – защото никога няма да бъдат свободни: през целия си живот ще се опитват с всякакви средства да получат доказателства за обич и признание.

Родителите, които си мислят, че не обичат своето дете (или не го обичат достатъчно, каквото и да означава това), като правило изпитват силно чувство на вина. И за да се оправдаят по някакъв начин започват да търсят недостатъци в детето. Започват от външността и завършват с оценката, че не притежава никакви способности. Обаче не е тайна, че ние не харесваме и не приемаме в другите хора това, което не обичаме и не приемаме в себе си. Родителите, които не обичат детето си, не приемат част от себе си.

Детето може по различен начин да реагира на чувството, че е отхвърлено: като непрекъснато се стреми към социално значим успех, за да бъде забелязано, оценено и обичано. Или с провокативно поведение – отново, за да бъде забелязано. Има и трети вариант – с хронична болест и манипулиране на околните чрез нея.

За да бъдем откровени пред себе си трябва да приемем, че корените на не-любовта към детето се крият в самите нас. И това е първата крачка към изграждане на нови отношения с детето си.

Автори: Анета Жечева, Антоанета Христова