Как да кажем на детето за … развода?

Всъщност въпросът не е само един. На родителите им предстои да намерят отговор и на:

• КОЙ ЩЕ ГОВОРИ С ДЕТЕТО?
• КОГА ДА КАЖЕМ?
• КАК ДА СЕ ДЪРЖИМ?

И разбира се на изключително важния:

• КАКВО ДА КАЖЕМ?

Търсейки отговорите на тези въпроси родителите могат да се окажат в различни КАПАНИ:

• В не една книга, която разглежда този въпрос се дава съвета, да уверим детето, че няма да загуби родителската ни любов. Най-големия страх на всяко дете е да не бъде изоставено. През периода на развода децата научават, че любовта има край. И започват да си мислят: „Ако обичта може да свърши (както сега между мама и татко), кой знае дали в един момент и тяхната любов към мен няма да изчезне!”. В бракоразводния водовъртеж детето може да се почувства изгубено. Често самите родители трудно овладяват своите собствени чувства и им остава малко емоционална енергия, която да споделят с детето. И то може да предприеме отчаяни действие да получи повече внимание и грижи.
• Важно е да дадем възможност на детето да споделя чувствата си, особено по отношение на този родител, който вижда по-рядко. В известна степен и родители могат да разкажат са своите емоции, но трябва да се внимава да не прехвърлят тежестта на своите грижи, обиди и мъка върху сина или дъщерята, очаквайки от тях съчувствие и подкрепа.
• Една от главните задачи на родителите е да осигурят сигурност и предсказуемост за детето. Затова е препоръчително в първите месеци да не се променя училището, дома, обкръжението. Независимо колко е голямо, за детето ще бъде прекомерно изпитание да се справи с още промени.
• Сатанизирането на другия родител никога не води до добро. Детето се възприема като част и от двамата родители и следователно, ако говорите лошо за другия, нанасяте удар върху него самото. Особено рисково е това в периода на изграждане на полова идентичност през пубертета. Могат да се насадят трайни негативни нагласи за „мъжете” и „жените”. И силно да се затрудни създаването на емоционални връзки и собствено семейство.
• Доста често развеждащите се родители попадат в съблазнителното и в същото време разрушително състезание за любовта на детето си. Това съперничество може да е в резултат на стремежа да укрепят чувството на собствено достойнство, да си отмъстят на бившия съпруг/съпруга, да докажат, че са по-добри…Децата могат да бъдат принуждавани да изпълняват две непосилни за тях жестоки мисии – на шпионин и на посредник. И ще бъдат подлагани на разпит, на който би завидял и най-умелия инквизитор, и ще бъдат убеждавани да пазят тайни, и ще предават писмени и устни послания и още какво ли не. Последиците могат да бъдат стряскащи. Поставяйки детето в етична дилема – на кой от двамата си родители да бъде вярно – ние го обричаме каквото и да направи да сбърка. Ще предаде или единия или другия. А с такова бреме трудно се живее.
• Един от трудните баланси, към който е добре да се стремим в този период е да не се превърне единия родител в „добрия”, а другия – в „лошия”. А такъв риск съществува. Нормално е този, при който е детето да поеме повече отговорности по отношение на контрола т.е. по забраните и налагането на „трябва” – да си правиш домашните, да си учиш уроците, да си подреждаш стаята …И ако „съботно-неделния” родител се превърне в „добрия дух”, с който детето се забавлява и изпълнява желанията му, създаваме отлични условия за манипулации.
• Почти винаги децата упорито се вкопчват във фантастичната надежда, че техните мама и татко в края на краищата ще се съберат отново. Прекалено честите срещи с напусналия дома родител могат да създадат у детето илюзията, че нещата ще се върнат по старому.
• По отношение на раздялата на родителите си децата изпитват смесени и противоречиви чувства. Може да се надява, че ще се сложи край на семейните разправи, и в същото време отчаяно да желае, да си остане всичко по старому. На тях им е трудно да надникнат в бъдещето и да разберат и приемат необратимостта на развода. Още по-трудно им е да разберат причините. Кой е виновен и има ли виновни въобще. И ако детето поеме вината върху себе си могат да се очакват поредица от действия за „изкуплението й”. Да се превърне в „най – , най – доброто дете”, или в ужасен калпазанин, за да се наложи на родителите да се срещнат и обсъждат поведението му. Или да се разболее, така че татко да е принуден да се върне, за да се грижи за него. Често пъти ако детето е в егоцентричния период (между 3 и 5 години) и си обяснява всичко случващото се в света през себе си, няма как да избегнем усещането за вина. Един от подходящите начини да се избегне това е да разкажем подходяща история/метафора на детето. Например, че мама и татко са като двама отлични певци. Всеки се справя блестящо, но когато се опитат да пеят дует – не се получава. И е по-добре да се разделят. Или са като двама уникални футболисти. Когато играят обаче в един отбор си пречат и затова е по-добре да се разделят.
• Когато говорим с детето за това, какво го очаква е опасно да го уверяваме, че „след развода ще стане по-добре”. В повечето случаи в началото нещата са доста сложни и можем да загубим доверието на детето си с такива напразни обещания.

За повечето деца разводът е сериозен стрес, но не е задължително той да доведе до сериозни и трайни емоционални травми. В голяма степен това зависи от контекста, в който се случва раздялата на родителите. И дали те ще съумеят да поемат отговорността за взетото решение

Автори: Анета Жечева и Антоанета Христова