„Идеалният” родител

Съществува ли „идеалният” родител? Вероятно – не. И слава Богу! Представете си картината на идеални родители с идеални деца, които населяват един идеален свят! Стряскащо! И, извинете, депресиращо и скучно.

Един наблюдателен психолог беше отбелязал, че когато хората станат родители с тях става нещо странно и необяснимо. Те започват да играят роля и да действат така, като че ли забравят, че са хора. Намятат мантията на „родител” и се стараят да се държат по такъв начин, по какъвто смята, че родителите ТРЯБВА да се държат. Поемат отговорността да бъдат нещо повече от хора. Чувстват, че трябва да бъдат последователни в своите чувства и да ги контролират (винаги), да обичат детето си (винаги), да го приемат (винаги и безусловно), да забравят за личните си нужди и да се жертват заради децата и освен това – да не повтарят грешките на собствените си родители. И попадат в капана на безкрайните самообвинения, че не се справят, на стреса от ограничаването на собствените потребности.

Какво е необходимо, за да не тръгнем по този път?

В психологията има термин за описване на доброто родителстване: „достатъчно добра майка”. Забележете – не „максимално”, не „идеално”, а просто „достатъчно добра”! Как можем да станем „достатъчно добър” родител и без да отричаме човешкото в себе си? Нека да се опитаме да отговорим на този въпрос през погледа на детето.

От какъв родител имам нужда?

Силен

Той трябва да бъде вечен и неразрушим. Хапя, стискам гърдата на мама, а всичко продължава да си е същото. И млякото не свършва. Какво облекчение! И никога не ми се сърди за това. Само ме целува по нослето. Когато плача, а те – не, разбирам, че нещата не чак толкова отчайващи. Когато ме е страх, а тях – не, значи страхът може да бъде победен. Ако ме боли, а те не се плашат, значи моята болка ще премине.

Слаб

Колко е хубаво, когато паднеш и си разкървавиш коленете да можеш да си поплачеш. Това го знам от мама и татко. Най-вече от мама. И тя като си прещипа палеца на врата плака. И когато я обиди шефа, също плака. Нашите не са като някои други родители само да повтарят: „Бъди мъж! Не ревльо!”. А още по-хубаво е, че като наистина ми е тъжно и плача, ме гушкат. И ми става по-леко.

Постоянен и предсказуем.

Ако се сърдят и забраняват нещо, може да не проверявам – то ще бъде забранено каквото и да правя. Ако е разрешено – смело мога да го действам – няма да ми се карат. Като малък се опитах да ги надхитря. Първо питах татко, а ако не се съгласи – молих мама. Но номерът не мина. Въобще „Не”-то е не и „Да”-то е да. От това ми става спокойно, света е предсказуем, чувствам доверие в тях и увереност в себе си.

Доверява ми се

И мама и татко са наясно, че не правя нещата „просто така”. И когато кажа, че искам нещо, не бързат да ме отрежат. Е, случвало се, когато мама дълго, дълго се заприказва с нейна приятелка да започна да мрънкам, че ми се спи, че искам сладолед и такива неща. Но мама (чудно как?) е наясно, че просто искам малко внимание. А за ученето да не говорим! Искам да уча нещо с рисуване. А и много добре рисувам. Поговорихме, обиколихме много училища и накрая се съгласиха. Нищо, че и двамата са адвокати и вярват, че в „правото има много пари”. Но за мен това е скучнооооо!

Прави неща за мен

Не мога да стигна по играчките на етажерката, а те могат. Не мога да отворя врата – а те могат. Повдигат ме, носят ме колкото искам по всяко време на деня и нощта. И ръцете им винаги са така уверени и силни. Помагат ми и никога не им омръзва. А когато трябва ме защитават от разни лоши деца.

Оставя ме сам да се пробвам.

Супер е, че ме оставят да правя много неща. И когато кажа „Аз сам!” не ме отблъсват в страни и не се втурват да правят всичко вместо мен. Знам, че когато се плъзгам по леда сърцето им се свива, и когато си боядисах косата синя хич не им хареса, но…не ме мислят за глупак. Мога да се пазя и мисля разумно (поне в повече случаи). Е, ще падна няколко пъти и какво от това?! Така де, и аз имам право на грешки, падения и победи. Това си е моят живот. И ми се иска да го изживея самостоятелно. А ако има кой от време на време да удря едно рамо – чудесно!

Винаги до мен

Нещо не е на ред и аз не знам какво, но мама знае – „Гладен е!” и ме храни. Добре ми е! Съучениците ми се смеят, че съм смотан. Мама каза, че и тя си е имала проблеми. Вече хич не им мълча. Много ми харесва Мимето от съседния клас и с татко си говорим по мъжки за „жените”. Свалих я!

Толкова далеч, колкото ми е нужно

До сега бяхме все заедно, но вече тръгвам на детска градина. Мама е спокойна и аз съм спокоен. В началото заедно учихме, но от трети клас ми казаха „Можеш и сам.”. Справих се! В началото татко не хареса първото ми гадже, но после „кротна”. Приятелите са си мои и гаджето – също. И най-хубавото е, че когато скъсахме не ми натяква „Предупредих те!”.

Обича ме

И на мама и на татко им е приятно да бъдем заедно, да правим разни интересни неща. Е, от време на време ми казват „Чупката от тук! Сега е време големите да си приказват!”, но аз си знам, че ме обичат. Случва се да направя някоя простотия и те въобще не ми спестяват коментарите, но….аз пак си знам, че ме обичат. Не винаги ми купуват това, което си поискам, защото „Има по-належащи неща” или „Сега не можем да си го позволим”, но…аз пак си знам, че ме обичат!

Не изисква от мен вечна благодарност

Не се държат странно като някои други родители. Не ми натякват постоянно, какво били направили за мен, от какво са се били лишили, какво са жертвали….Ха! Че нали тези неща са ги правили, защото ТЕ са ги искали, ТЕ са решили. Защо цял живот детето трябва да се чувства задължено на родителите си? Обичам мама и татко, защото правят толкова много неща за мене просто от обич, а не за да съм им благодарен!

Трудно е да чуеш този, понякога, противоречив детски глас. Изумителното е, че повечето родители не само се вслушват, но и се опитват да го следват търсейки баланса. Вярваме, че по принцип, всички ние сме – „достатъчно добри” родители. Когато ни е нужна подкрепа, ние винаги можем да я намери, да получим нужната информация или съвет. Трябва само да направим крачка в тази посока.

И да не забравяме, че сме просто родители, а не богове!

Автори: Анета Жечева и Антоанета Христова