Его…(центр)…измът при децата

Цялото семейство (или поне женската му половина) се е „строило” пред телевизора и с нетърпение очаква драматичния финал на любимото телевизионно шоу (за удобство мъжете могат да си представят финала на световното първенство по футбол). Напрегнато се дискутиран възможните обрати, фаворитите, игрите зад кулисите…И изведнъж вашето 4 годишно слънчице нахлува с боен вик в стаята, започва да подскача пред екрана и ожесточено да ви дърпа за ръката, за да ви покаже как е наредило играчките си. Вашето възмущение и остри забележки: „Колко пъти трябва да ти повтарям – дръпни се настрани или излез!” – то не разбира и дори може да се обиди. Ни в клин, ни в ръкав го гоните. А защо – не разбира. „Да не съм им омръзнал? Или въобще не съм им нужен?”. Ако детето започне да се съмнява в своята „нужност”, то незабавно ще започне да търси доказателства за вашата любов.

А децата търсят такива доказателства доста своеобразно. Капризничат, хулиганстват, боледуват, пакостят, затварят се в себе си или плачат – каквото и да е, само да им се обърне внимание. Вашите забележки и укори само наливат масло в огъня (и как ли не, нали са ми обърнали внимание, ура, ценен съм им!). А родителите сериозно започват да се притесняват какъв егоист/егоистка отглеждат и как на детето им въобще не му „пука” за тях.

От къде идва това болезнено и за двете страни разминаване?

В ежедневието най-трудно е да погледнеш на събитията през очите на другия. Особено ако този човек е малък, „несериозен”. Момченцето ви беснее, без да си и помисля за следобедния сън на по-малката си сестричка. Носи се като вихър по стълбите и събаря съседа. Досажда ви до безкрайност, въпреки че сте му обяснили, че имате важна работа. Но от негова гледна точка, друг начин на действие просто не може да има – та нали тези „безобразия” са продиктувани от сериозни, дори понякога от благородни мотиви. Които, за съжаление, околните не знаят, а и всъщност не се и стремят да разберат преди да са се навикали, наказали, изгонили.

„Детето ми расте абсолютен егоист!” – може да се чуе от устата на доста родители. Като тук не става дума за сложната тийнейджърска възраст, когато проявите стават очевидни и безспорни. Това може да е реплика на майката на три годишна госпожица, която не иска и не иска да си даде куклата на братовчедка си. Удивително е, че не обвиняваме в егоизъм кърмачето, въпреки че неговото поведение е продиктувано изцяло от желанието да обезпечи собственото си благополучие. Но сме готови да посочим обвинително с пръст четири-пет годишното хлапе, само защото не е готово да сподели своята кофичка с другите.

Това, че детето ви не споделя нещата си с другите е съвсем нормално в определена възраст. До 4 години децата са егоцентрични, т.е. всичко на което им се спира вниманието им се струва като естествено продължение на самите тях. Затова често възникват конфликтни ситуации, когато детето не желае да даде своята играчка, но смята за съвсем естествено да вземе играчката на друго дете. Ние възрастните правим тази разлика – това е твое, а това – не. А малките не са способни да възприемат гледната точка на другите хора, защото собственият им поглед към ставащото приемат за единствен и верен. Ако можем да облечем с думи разсъжденията на 3-4 годишните те биха прозвучали примерно така: „Аз съм центъра на вселената и всичко се върти около мен. Нещата съществуват само защото аз си ги представям. Светът е хубав и добър т.е. той е хубав и добър персонално към мен.” Да си егоцентрик означава да се обичаш, да се обичаш нежно, забелязвайки своите малки особености като нещо много мило и приятно и да приемаш своите недостатъци като достойнства (както се случва и с всички влюбени). Означава и да очакваш възхищение от всички околни. Някои хора не израстват тази етап от развитието. При егоизма това сляпо възхищение от себе си липсва. Егоистът доста добре си дава сметка за своите ограничения и не се опитва да спечели любовта на другите, но …си взима това, което смята, че му се „полага”, независимо от мнението на другите.

Нужни са доста години и родителска намеса, за може егоцентризмът да прерасне в егоизъм. При него мислите биха звучали по съвсем друг начин: „Аз съм най-главното нещо на света, но за съжаление не съм неговият център. Има и други хора, които си имат свои интереси и си ги гонят. Никой няма да ми поднесе нещата на „тепсия”. Трябва да си извоювам това, което искам.” Егоизмът разцъфтява в семейството. В детската група той бързо бива забелязван и получава сериозен отпор.

Здравото дете на 3-4 дори и 5 години се вълнува само собственото израстване и самоутвърждаване, а не от някакви (неразбираеми за него) концепции за справедливост и добро. Това поведение е спонтанно и естествено. Първо е нужно да зачетеш себе си, а едва след това – другите. Ние възрастните, за съжаление, забравяме това правило. Да мислиш за себе си, да се грижиш за себе си, в нашата култура е еретично. Грешно. Неморално някак. На колко урока по литература са ни „набивали в главите”, че егоизмът е присъщ само на „лошите” герои. Дали обаче, когато изтръгваме из корен и най-малките прояви на егоцентризъм при детето си му помагаме? Какво послание отправяме към него? Всеки друг е по-важен от теб? Не отстоявай своето (как ли ще успее такъв човек в днешната конкурента действителност)! Редно е да жертваш за другите? Освен по време война такава самопожертвувателност има ли място? И как ще се видоизмени и деформира базисното желание да обичаш себе си, ако го отричаме? Не е ли добре в тази възраст да дадем възможност на детето да потренира (разбира се в разумни граници) да отстоява своето и да се противопоставя на чуждото влияние. Добре би било около него през целия му живот да има само добронамерени и обичащи го хора. Но можем ли да го гарантираме? Нека известно време толерираме егоцентризма и да се опитаме да го превърнем в самоуважение. Само да не превърнем егоизма в норма.

Да разбираме, че за 3-4 годишното ни хлапе е естествено да бъде егоцентрично е едно, но да му отстъпваме във всичко – съвсем друго нещо. Нормално е, ако сме поръчали пица за вкъщи, то да заяви тържествено и категорично, че тя е само за него. Ако се жертваме и отстъпим всички ще останат недоволни. Детето, защото разбира се няма да може да се справи с цялата пица и ще го заболи корема, ние – защото ще останем гладни. А спокойно бихме могли да си вземе по едно парче с думите: „Ние също искаме да опитаме пицата и не смятаме само да преглъщаме докато ти си хапваш.” Повярвайте, то ще „полудее” от такава реакция. Но ще ви уважава повече. А преодоляването на егоцентризма не е толкова трудно – децата спонтанно се учат да „влизат в кожата” на друг човек чрез игрите.

На детето е нужна преценката на възрастните, защото още не може да се ориентира в „доброто” и „лошото”. Ако в семейството се преувеличава значението на личността на детето, възхищавайки се от всички (ама абсолютно всички) негови постъпки, ако се обсъждат непрекъснато в негово присъствие способностите и талантите му, сравнявайки ги с тези на другите деца е много вероятно да посеем семената на себелюбието и егоизма.

Автори: Анета Жечева, Антоанета Христова