Обратната страна на майчината любов

Майчината любов – възпята, рисувана, филмирана…Като че ли нищо ново не може да се каже по темата! Говорим за нея като за свята. Вярата в нея е едно от тези базисни убеждения, на които се крепи разбирането ни за битието – независимо от народност, раса, възраст. И ако отсъства (случва се) търсим обяснение в болест, лудост, или просто в зло. Никой не оспорва нейната значимост за детето. Без нея (или нейна алтернатива) света ще изглежда на детето хаотичен, страшен, враждебен. Казваме за нея, че трябва да е всеотдайна.

Нека да разтълкуваме тази дума: ВСЕ – ОТ – ДАЙ – НА. Означава ли това майката да дава всичко от себе си на детето? И докога? В обществото ни има култ към майчината любов. А другата страна на медала не се вижда.

Пътувам в рейса и по неволя подслушвам разговора между две добре изглеждащи жени на зряла възраст. И чувам едната да казва:

Марианчето има проблеми в работата. Шефа непрекъснато я тормози – трябва да остава на работа след девет. А и мъжа й е такъв смотльо! Ще взема внучето при мен да го гледам, докато се наредят нещата. Трябва да звънна и на кума да й намери по-свястна работа.

Какво беше моето удивление, когато разбрах, че „Марианчето” гони 35 години, има добра професия т.е. печеливша, а „мама” е готова да запретне ръкави и да се намеси в живота й. И май така си карат от край време. А че с мъжа си, не се разбират, въобще не ме учуди – за какво й е мъж, като си има „мама”! Замислих се за майчината любов. Има ли някаква тънка граница, от която любовта става прекомерна (почти кощунствена мисъл в нашата култура)?

Когато майката поставя на първо място детето се нарушава естественото равновесие в семейството. И третия става излишен. Чувства се непотребен и неразбран. Мъжът започва да си попийва, да ходи в командировки, да „скита” по други жени и още какво не. В семейството, обаче, няма място за него. Резултатът е, че жената губи мъжа си. А това е една тежка загуба.

Какво ще прави сама (дори и формално да не са се разделили), когато детето напусне бащиния си дом? Да не говорим, че мъжа и жената вече за загубили умението да разговарят по между си, нямат общи теми. Обикновено такива всеотдайни майки ги очаква едно самотно бъдеще. Другият вариант е да се намесват толкова активно в живота на децата си (разбира се с най-добри намерения), че неминуемо ще се стигне до конфликти.

Какво ще стане с тези жени, които вярват, че „живеят само заради детето си”, Срамно е някак да кажеш: „Човекът, когото обичам най-много съм самият аз!”. Особено за жена. Страхуваме се да признаем любовта към самите себе си. Жените казват: „Направих всичко за детето си!”. И какъв е резултатът? Самота и букет от болести за тях самите и трудна съдба за децата им. Какъв модел ще дадат на децата си – че не трябва да се обичаш и да зачиташ сам себе си?

По правило децата жертви на такава всеотдайна любов стават незрели личности. Огледайте се около вас – колко такива мъже и жени с жертвоготовни майки, познавате, които:

• не могат да изграждат близки отношения, защото са свикнали само да получават, а не да дават
• при кризисна ситуация се държат неадекватно, защото няма кой да им посочи „правилния път”?
• постоянно са зависими от някого и не могат да бъдат самостоятелни?

Какво ще стане с децата на тези прекалено силно и прекалено шумно обичащи майки? Представете си ги след години, пораснали, как стоят в центъра на един възторжен духов оркестър. А към оркестъра плахо пристъпва момче (или момиче) и се опитва нежно да свири на своята цигулка мелодията на любовта. Ще я чуе ли човека в центъра сред грохота на майчината любов? Едва ли.

Заради прекомерната си любов майките често пъти не могат обективно да оценят поведението и качествата на детето си. Представете си какво ще видите и разберете от една картина, ако я поставите пред носа си? Цветовете ще са размазани, формите – неясни. Дори няма да разберете какво е нарисувано. И колкото и парадоксално да е – много, много силната любов може да доведе до отдалечаване и влошаване на отношенията.

Тази криза е почти сигурна през пубертета, когато детето ще стреми да постигне независимост. Какво ще се случи с порасналото вече момче или момиче, ако до 10-12 години са били като залепени с майка си. Ето какво разказва едно такова момче след години. Той никога не се е щурял по детските площадки („опасно е!”), никога не е ходил по лагери и зелени училища („кой знае как се грижат за теб учителките”), никога не е ходил по купони („да не те подлъже някой да направиш някоя глупост”) …

”Аз бях партньор на майка ми, неин поклонник и неин единствен приятел в детските си години. Когато ми се поискваше да се отдалеча, дори да избягам от нея, ме заливаше чувство на вина. Тя беше такава добра майка, как можех да й причиня такава мъка и болка?”

А с такова чувство на вина се живее трудно. Със сигурност страда самооценката – мислиш за себе си като за лош човек. Тази майка едва ли е искала това за детето си. Но… …

Прекомерната майчина любов носи със себе си проблеми, защото е примесена и с още много други емоции: чувство за собственост, егоизъм, неудовлетвореност, горделивост, желание да се самоутвърдиш чрез детето и т.н. получава се така, че в свръх-голямата майчина любов, любов има малко.

Може да не приемете всичко казано по-горе. Но нека поне да се замислим докъде стига нашата любов към детето ни. Не отива ли прекалено, болезнено далеч.

Някога, някой е разказал следната история са страшната сила на любовта.

Вятър и цвете

Веднъж Вятърът видял едно прекрасно Цвете и се влюбил в него. Докато нежно галил Цветето, то му отвръщало с още по-голяма любов. Но на Вятъра това му се сторило недостатъчно и решил: “Ако аз дам на цветето цялата си мощ и сила, то ще ми отвърне с нещо още по-голямо!”. И дъхнал към Цветето с мощното дихание на своята любов.

Но Цветето не могло да понесе тази бурна любов и се пречупило. Вятърът се опитал да го вдигне и да го съживи, но не успял. Тогава утихнал и духнал към Цветето с нежното дихание на любовта, но то повяхвало пред очите му. Изкрещял тогава Вятърът: “Аз ти отдадох цялата мощ на своята любов, а ти се пречупи! Явно не си било способно да ми отвърнеш, а това означава, че не си ме обичало!”. Но Цветето нищо не отговорило. То било мъртво. А Вятъра останал сам.

Автор: Анета Жечева